Нада Нешева: България е идеална за съвременно изкуство!

У нас има толкова много проблеми, с които артистите да работят и да правят съвременно изкуство, казва известният изкуствовед Нада Нешева.

Още в интервюто¹⁾Интервюто е дадено от Нада Нешева на 16.02.2015 г.:

1. „Изкуството има смисъл, когато променя хората.„
2. „Нашите артисти се подмазват на институциите и плюят по публиката„
3. „Големият проблем тук е, че съвременното изкуство не е обяснявано добре, не са показвани авторите в контекст, не са превеждани ключовите текстове„
4. „Не смятам, че българите сме някаква зловеща категория хора„

„Боядисване“ на паметници

ВЪПРОС: В модерното напоследък „боядисване“ на паметници от социалистическото време могат ли да се открият елементи на изкуство?

НАДА НЕШЕВА: Не е тайна, че аз харесвам работата на Destructive Creation – художниците, които през 2011 г. пребоядисаха Паметника на съветската армия и превърнаха съветските войници в герои от комикси.Когато  един монумент стане институция, той започва да ни въздейства по политически и идеологически причини, а не със силата на изкуството.

Вероятно затова голяма част от авторите на постмодернизма се занимават именно с „разсъбличане” на арт институциите, оголване на похватите, с които те ни налагат какво е изкуство и какво не е. За съжаление не съм видяла по-известните наши художници да се занимават с подобни проблеми.

Аз изключително много уважавам артисти, които работят с проблемите на обществото, сигнализират ги, предчувстват ги. Останалите не са ми интересни. Някакви творци, които се ръгат с лакти, за да се набутат на фестивал, да си напълнят CV-то и да съществуват в медиите.

Сред тях сигурно има и интересни автори, но какво от това?

Светът е пълен с интересни автори от техния и от много по-висок от техния калибър. Изкуството има смисъл, когато прави нещо различно, намира си ниша и променя хората, променя света на изкуството и нашата представа за него, реконструира я.

Така че да, за мен хората, които работят с паметници, правят нещо важно. Съзнателно или не, те са автори на живото изкуство тук и сега.

Паметниците и изкуството

– Често, когато стане дума за паметниците, специалистите казват, че хората не разбират от изкуство и затова искат да ги махнат?

НАДА НЕШЕВА: Това е отвратителна теза. Преди седмица един човек, който очевидно се смята за артист, Чавдар Гюзелев, заяви, че паметникът на НДК е шедьовър, а всички, които не го харесват, са простаци.

Съжалявам, но по-голяма простащина от това, здраве. Аз лично нямам претенции към този паметник, не съм софиянка. Но да кажеш на хората, че са простаци, защото не го харесват, това е социален тормоз, фашизъм.

Никой не може да ти нареди как да преживееш какво е красиво и какво не е. Но фашизмът го правеше. Той налагаше конкретни мерки и всичко останало наричаше „изродено изкуство”.

Тези мерки после се прехвърлят и върху хората, а всички, които не пасват, са изродени. В момента тези, които ни наричат простаци, защото не харесваме едно или друго произведение, действат на същия принцип. Те пропускат факта, че уж живеем в демократична държава.

Пак казвам, не съм нито „за” нито „против” паметника.Този въпрос според мен, трябва да бъде решен от хората, които живеят тук и ще продължават да обитават това място заедно с или без този паметник. Но аргументите на защитниците му са силно притеснителни. Те идват от хора, за които думата „демокрация” означава да става на тяхното.

Ами имали са 33 години да ни научат на красиво и грозно. Като не са успели, значи това нещо, или не е красиво, или те са се провалили. Никой не им е виновен.

Това, което направи Чавдар Гюзелев, а и други с неговата психика, пак казвам, е отвратително. Артистите навън протестират срещу Гугенхайм, срещу МоМА, срещу институциите, които налагат какво е изкуство, а не срещу публиката.

Тук става точно обратното, артистите се подмазват на институциите и обиждат публиката. Нито един наш художник не възрази на Гюзелев.

Тъкмо обратното – с огромно удоволствие го споделят из социалните мрежи, ето на, отново като в соца, да се почувстват и те привилегировани, над „простаците”.

България и съвременното изкуство

– Можете ли да наречете България добро място за създаване на съвременно изкуство?

НАДА НЕШЕВА: Аз мисля, че България е идеална за създаване на съвременно изкуство, защото има толкова много проблеми, с които артистите могат да работят.

Жалко е наистина, че не го правят, защото съвременното изкуство работи именно с живите проблеми, сигнализира ги, предусеща ги. Често давам следния пример – През 1955 г.в Алабама една жена седна в автобус и промени света. Това изречение само по себе си не означава нищо. Но ако добавим, че жената – Роза Паркс, е черна, а през 1955 г. черните са длъжни да отстъпват  седящите места в автобусите, всичко придобива друг смисъл.

Това, което прави Роза Паркс, е като съвременното изкуство – един най-обикновен жест, но на точното място, в точния момент, той става необикновен, променя света, отваря очите ни.

В друг контекст и друга среда не би било нищо особено, но когато е на мястото си, ни кара да се усъмним в това, което мислим за „нормално”, в стереотипите, в институциите.

Какво правят повечето български артисти? „Сядат в автобус“, копират директно жеста, в друг контекст и друга среда. Това обаче няма смисъл тук, то не променя живота или хората, не ги кара да се усъмнят в каквото и да било.

В същото време ситуацията тук предлага много шансове за „проглеждане”, за отваряне. Това е една от причините да водя този курс, защото съвременното изкуство има толкова големи възможности, ако хората ги осъзнаят, ако младите артисти ги почувстват, те ще направят чудеса.

Т.е. проблемът, големият проблем за мен тук е, че съвременното изкуство не е обяснявано добре, не са показвани авторите в контекст, не са превеждани ключовите текстове. Не можем да искаме от хората да приемат нещо, което не е обяснено.

– Срещаме твърдения из социалните мрежи, че българите много разбираме от футбол, гръцка политика, кино и тенис. Може ли да се каже такова нещо и за разбирането ни от изкуство?

НАДА НЕШЕВА: Доскоро нещата бяха толкова забатачени, че дори претенцията, че разбираме от изкуство, отсъстваше. До такава степен то беше станало излишно, че дори на парвенютата не им се налагаше да се преструват.

Цитат от текста по-долу:

Хората толкова са свикнали да виждат изкуството в рамка, то да бъде „изкуствено”, че отказват да приемат онова, което всъщност е направено, за да дойдат произведенията близо до тях.

Аз не смятам, че българите сме някаква зловеща категория хора и всички тези статии, в които някой се прави на народопсихолог и ни плюе, че не умеем да си съчетаваме дрехите, не знаем как да кихнем културно в обществото и к’во ли не още, са ми неприятни.

Те се пишат от автори, които първо нищо не са чели нито от социална психология, нито психология изобщо, научили са няколко хватки и вече се присмиват на обикновения човек. Няма нищо по-грозно от това.

Не е зле да си спомняме понякога, че прототип на Бай Ганьо е и самият Алеко Константинов, че неговите книги са пропити от самоирония, не от отрова към другия.

Бих искала авторите да иронизират институциите, силните на деня, видимите или невидимите групировки, които предопределят нашите малки жестове, а не човека, който изнесе на гърба си целия този тъй наречен преход, това гигантско крадене.

А те са седнали да го обвиняват същия този смазан човек, че не разбирал от изкуство. За мен е достатъчно, че българинът продължава, с цялата си тежка съдба да има своя копнеж.

Всичко останало е въпрос на време, добра литература и подходящи примери – за съжаление това, което никой не ни дава тук.

Защото на курса постоянно тестваме имена на артисти и движения и те не фигурират на български в Гугъл.

Какво правеха същите тези арт институти, които „много разбират”, през последните 25 години? Те имаха всички възможности и средства, за да популяризират изкуството по време на прехода, но ето, резултатът е, че човек трябва да отиде в чужбина, за да научи нещо.

Къде са термините, къде са преведените критици, къде са обясненията към текстовете им? Нищо няма, но затова пък ако някой не харесва какво правят нашите артисти, веднага го нападат, че не разбирал от изкуство. Ами какво направихте вие, че този човек да разбира повече?

– И все пак не ви ли се струва, че в България по-трудно приемат съвременното изкуство, отколкото другаде по света?

НАДА НЕШЕВА: Българите не са единствените, които не приемат това. Десетки са случаите, когато изключителни произведения са били премахвани от своето място в градска среда, защото хората не са ги харесвали.

Цитат от текста по-долу:

Тук още се приема, че разбирането от изкуство е някаква окултна тайна, която се удава само на баба Ванга, Нешка Робева, Светлин Русев, хората около Института за съвременно изкуство и Градската галерия в София.

В Тейт Бритън също се случва зрители да замерят стените с яйца или да пишат по дневниците на музея, че това не е изкуство. Разликата е, че на българите някой постоянно им налага какво да чувстват и мислят, пречи им да решат сами. Това е много неприятна ситуация.

Курсът „Наръчник за съвременно изкуство“

– Такава ли е аудиторията и на вашия курс „Наръчник за съвременно изкуство“?

НАДА НЕШЕВА: Тъй като това е първият курс у нас, който дава по-ясна представа зa модернизъм и постмодернизъм и в същото време е на достъпен език, аудиторията е изключително разнообразна. Той е следван както от хора, завършили Художествена академия, философия, архитектура, социология, така и от любители, почитатели на изкуството.

Просто се оказа, че тук човек няма къде другаде да научи за всички тези процеси, да започне да „вижда“ и да разбира това, което гледа. Идват журналисти, които пишат за изкуство,  галеристи, хора от креативните индустрии и такива, които управляват пари за култура.

Единствените, които не допуснах на курса, са двама шефове на една голяма банка. Те бяха обещали да отпуснат средства за таксите на участници без възможности. Има хора, които толкова искат да идват на този курс – театрални режисьори, докторанти културология, студенти, но нямат средства.

А курсът, макар и изключително евтин, е частен, той трябва да си покрива разноските, защото нямаме абсолютно никаква институционална подкрепа, всичко се прави на мускули. Въпросната банка предложи пет стипендии, но после се отметна и вместо това записа двама от шефовете си.

Аз обаче не ги пуснах на курса. Същата банка подкрепя всякакви арт глупости, ами да отидат шефовете й там да се учат!

Иначе ми прави впечатление, че най-бързо се развиват участниците без претенции. Те не се притесняват да задават въпроси, първи започват да „виждат”, да правят разлика, да осъзнават. А аз нося в себе си сляпата вяра, че хората се променят, че всеки може да се отвори.

Затова и курсът е дискусионен, никога не си позволявам да кажа на някого – това е изкуство, това не е, но често обсъждаме този въпрос и се питаме „защо”. Защото идеята е хората да получат един екип от знания и да могат оттук нататък да решават за себе си какво приемат за изкуство.

Изкуството в рамка

– Има ли конфликт между „изкуството в рамка“, което може да се окачи на стената, и другото (много хора биха казали, че това не е изкуство), което не може да се окачи?

НАДА НЕШЕВА: Въпросът е много интересен. Ако говорим за рамката в по-широк смисъл, това е един вид ограда, която отделя произведението на изкуството от останалия свят, казва ни, че то е специално, различно, че не е част от обикновения живот.

Този конфликт е изключително динамичен при модернизма и постмодернизма – защото при тях е заложен един силен копнеж да свържат изкуството с живота, да ги слеят. Но докато модернизмът все още се опитва да направи това вътре в самото произведение, постмодернизмът почти сбъдва мечтата.

Това е голямата грижа на концептуалистите и минималистите – да излязат от рамката, да слеят изкуството с живота, да го направят лесно и достъпно за хората. Защото произведенията, които се занимават с красивото и грозното, с изображението, изискват някакви умения.

За да ги разбере човек, за да оцени пластичните им качества, трябва да има тренирано око, в повечето случаи – специално образование и да може да разчита „знаците”, както четем поезията. Визуалният език е особен, защото се „говори” и „пише” само от артистите, останалите хора са единствено „читатели” или „слушатели”.

Така че това изкуство е по-трудно достъпно. Това е една от причините постмодернизмът да изглежда различен от всичко, което знаем за изкуството, той иска да бъде част от живота на хората, да преструктурира изцяло представите ни, да бъде достъпен.

Обаче се оказва, че това се превръща и в големия му проблем: Хората толкова са свикнали да виждат изкуството в рамка, то да бъде „изкуствено”, че отказват да приемат онова, което всъщност е направено, за да дойдат произведенията близо до тях.

Те предпочитат една нискокачествена работа, кич, но да бъде изкуствена, да бъде в рамка, да бъде отделена от живота, отколкото нещо, което говори техния език и поставя техните проблеми.

Демистифициране на авторитетите в Англия

– Във Великобритания можете ли да говорите срещу техните големи артисти или да не харесвате паметниците им?

НАДА НЕШЕВА: Докато следвах във Великобритания, имах пълната свобода да не харесвам Деймиън Хърст или Франсис Бейкън и да пиша това, което мисля. Учим текстове, които демистифицират Гоген, Ван Гог, всички легендарни артисти.

Тук ако някой си позволи да не харесва тези, които се самообявиха за съвременното ни изкуство, моментално бива „отлъчен”. И естествено, отново му се обяснява, че нищо не разбира от изкуство.

Тук още се приема, че разбирането от изкуство е някаква окултна тайна, която се удава само на баба Ванга, Нешка Робева, Светлин Русев, хората около ИСИ и Градската галерия. Всички останали са родени с петно на челото.

Учителите на Нада Нешева

– Кои са вашите учители, авторите, които следите най-много и на които се възхищавате?

НАДА НЕШЕВА: Следя авторите на Октобър, едно списание, което трябваше да четем непрекъснато в университета.

Чета с интерес дузина изкуствоведи, основно мои преподаватели или пък техни колеги, които пишат за модернизъм и постмодернизъм, също така списанието, което пуска най-много и интересни рецензии – Бърлингтън.

Истинският кошмар в България са не хората без претенции, а специалистите. Те не са се постарали да има нито един от ключовите текстове за изкуство в библиотеките, да не говорим за български превод или споменаване на авторите. Алберти, първият арт теоретик, ХV век, не е преведен!

Какво да кажем за авторите на Октобър или съвременните теоретици. Няма по-забатачена сфера от изкуствознанието.

И ако трябва да кажа добри думи: в проучването ми за текстове се натъкнах на издателства, очевидно малки, но последователни (едно от които например е „Критика и Хуманизъм”), които правят чудеса за хуманитаристиката, и то очевидно само „на мускули”.

Преведени и публикувани са доста от най-важните за теоретичния контекст на съвременното изкуство книги на Жил Дельоз, Мишел Фуко, нови съвременни преводи на Фройд, Жорж Батай, Валтер Бенямин, Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар, Жан Бодрияр и какво ли още не.

Видимо без никаква институционална подкрепа така се прави една гигантска услуга на българската култура. Впрочем чух от студенти, че в библиотеката на университета им има знаете ли колко екземпляра от „Хиляда плоскости”, на Жил Дельоз …една бройка.

И че книгата е толкова търсена, че студентите вече не могат да я взимат вкъщи. Допускам, че един редови преподавател би могъл да поръча тази книга за библиотеката без проблем? Защо не се прави?

Отделен въпрос е, че съвременната философия е пренебрегвана във Философския факултет на университета.

В по-общ план – опитвам се да си представя как стоят нещата с другите библиотеки в страната, какви са поръчките им, дали в тях достигат подобни книги, нужни за разбиране на съвременното изкуство?

Дали би било възможно преобладаващата част книги, влизащи в библиотеките, да са романи-еднодневки и пр.? И после – българинът бил прост.

Вероятно някои хора полагат усилие да държат българина прост, дори ако щете – да го държат отделен от западната култура, от съвременното изкуство.

Или тези хора са безхаберни? Не съм сигурна в причината. Попадала съм на списъци с литература за студенти по хуманитарни науки и изкуства. Има преподаватели, които дават заглавия само на английски и немски на философските книги, все едно не са преведени на български.

Има други, които дават отдавна остарели заглавия само на руски. Тези хора също са проблем за културата на България, а не онези, които не харесват един или друг паметник.

Затова и моят курс им е проблем, защото е достъпен, разбираем и върши това, което те не свършиха толкова време.

Любими творби

– Коя е онази творба от съвременното изкуство, която ви е подействала най-силно!?

НАДА НЕШЕВА: Странен въпрос, обичам толкова много произведения, а вероятно това, което ми е подействало най-силно да не е нещо, което обичам или дори ми е повлияло толкова много.

Изключително силно е въздействието на акулата на Хърст, например, неочаквано и наистина зловещо. Макар че Хърст в никакъв случай не ми е любимец. Несравнимо по-силни и важни за мен са работите на Сантяго Сиера или Томас Хиршхорн.

Вторият, между другото, не съществува на български в Гугъл. Скоро го проверявах, споменава се в една статия на Клер Бишоп, която аз съм превеждала много отдавна и това е.

Гигантски автор, който работи с темата за малцинствата, за стереотипите, които си изграждаме за тях. Но явно не влиза в категориите на нашите съвременни специалисти.

Обучението в България

– Смятате ли, че в българските начални и средни училища се изучават достатъчно различните световни автори и течения в изкуството?

НАДА НЕШЕВА: Честно казано, не знам какво изучават в училищата. Но проблемът с образованието не е само в това какво изучават, а как. Изкуството според мен може да бъде любим предмет за децата, ако се преподава интересно.

А всичко в него е интересно и провокативно.

Една голяма част от нашите преживявания се случва през образите. Хората преди са ходили на църква не само за да се помолят или пречистят, а за да гледат фреските по стените – в един свят без кино и телевизия, без интернет, това е било единственото място, където са можели да се наслаждават на образите.

Хората имат нужда от образи. И те биха учили изкуство, ако се преподава нормално, ако се обяснява, ако не се качва на някакво непосилно интелектуално ниво и не се внушава, че това е нещо за просветени и избраници на съдбата.

Не пропускайте курса на Нада Нешева – „Наръчник за съвременното изкуство„, който се провежда в София и в Пловдив.

Въпросите зададе: Георги Календеров

Ето и част от новата (2017) програма на курса.

1. Експресионизъм. В първото занимание ще направим няколко визуални упражнения и игри, които ни въвеждат в изкуството на гледането. Най-важните елементи в едно произведение и как да “четем” живописта. Веднага след това ще започнем с първата тема от курса – Екпресионизъм – Живописта, чрез която невидимите сили стават видими.
2. Кубизъм. Кратка игра и веднага след почивката ще поговорим за движения, които изплуват от кубизма – футуризъм, абстракционизъм.
3. Авангард и кич / Поява на социалистическия реализъм. В това занимание ще говорим за възникването на кича и появата на социалистическия реализъм в Съветския съюз. Накрая ще направим кратка игра, в която ще искаме да открием дали едно произведение е авангард или кич.
4. Дада / Сюрреализъм. Силата на съня и подсъзнанието. Накрая ще направим една от любимите игри на сюрреалистите.
5. Аура на арт творбата. С последната тема от уикенда ще свържем всичко, което сме говорили досега за изкуството, сънищата, политиката и подсъзнанието, както и чувството за история. Какво тези произведения разкриват за нас като хора.

За подробности или записване – тел. 0878 858200 или във фейсбук групата.

Кратка биография на Нада Нешева

Нада Нешева има в своята биография над 10 години работа като журналист в отдел „Култура“ на различни всекидневни вестници и други медии. Завършва теория на изкуството и история на изкуството в Англия. Защитава дисертация под заглавие „Изкуството като съпротива“.

Нада Нешева е един от най-известните специалисти у нас в областта на теорията и историята на съвременното изкуство. Тя пише докторската си дисертация в Лондон. В момента е в България, където споделя всичко за contemporary art в курса „Наръчник за съвременното изкуство„, подробности за който ще научите, ако проследите линка.

Още от и за Нада Нешева:

1. Статия за сайта „Площад Славейков“: Фонтанът на Дюшан и проповедите за съвременно изкуство у нас. Заблудите на българските изкуствоведи около един енигматичен писоар;
2. Статия в „Капитал“: Какво да правим с паметниците?
3. За курса: Меценати учат съвременно изкуство в студио за дизайн „Склада“;

Курсът по съвременно изкуство:

Нада Нешева води курс по съвременно изкуство в София. Можете да го следите и да се запишете на специалната му страница във Фейсбук: „Наръчник за съвременно изкуство„.

Няколко групи вече успешно завършиха първото издание на курса в София и поискаха продължение. Затова в момента се подготвя и второ ниво, за напреднали.