Якоб Бьоме, християнският мистик, първият немски философ, прародител на естествената наука.
Преди около 400 години, преди откриването на електричеството и само 150 години след изобретяването на печатарската преса, един едва грамотен немски обущар излезе с идеята, че Бог е двоичен, фрактален, самовъзпроизвеждащ се алгоритъм и че Вселената е генетична матрица, произтичаща от екзистенциалното напрежение, създадено от Неговото желание за самопознание.
Инфарктно твърдение в онази епоха! Всичко започва един ден около 1610 г.; млад немски обущар гледа калаена чиния, когато ослепителен лъч от отразена слънчева светлина неочаквано се оказва послание от Бог. Много хора получават послания от Бог. Въпреки това, те обикновено са склонни да вървят по линията на „Убий! Убий! Убий!” Такива съобщения не са особено интересни, освен ако случайно не сте на грешната страна на брадвата, коментират на сайта jacobboehmeonline.com. Посланието на Якоб Бьоме е значително по-дълбоко от обичайния психотичен императив.
Според Щайнер малкият Якоб е бил посетен от велик посветен, който го е въвел в инициация, и чак след това е станало възможен неговият революционен принос в мисленето на човечеството.
Всъщност неговото видение (добре, нека го наречем така) съдържа дълбоки богословски прозрения, далеч надхвърлящи образователното му ниво, което се свежда до малко повече от изучаване на Библията и техники за закрепване на подметки.
Бьоме пише за своя опит и за странните мисли, които произтичат от него, но той разумно решава да запази тези идеи в кръга си от близки приятели. Неговите близки имат различни идеи и копират ръкописа на Бьоме без негово разрешение, разпространявайки го сред видните интелектуални корифеи на деня.
Бьоме става знаменитост за една нощ – което не е хубаво нещо тогава. Местните религиозни власти не намират учението му за забавно. За щастие на Бьоме той е протестант, а не католик, така че просто е заплашен с изгнание вместо с Желязната девица.
Получава се леко неудобно, виденията продължават да идват. Въпреки че първоначално е възпиран от заплахите на местния пастор, Бьоме в крайна сметка започва да пише отново, отначало тайно, а по-късно писането му преминава в немного на брой книги. По-голямата част от работата му е публикувана едва след смъртта му.
Неговите идеи са радикални и вълнуващи и Бьоме започна да привлича привърженици – което отново води до проблеми. Неговите радикални и вълнуващи идеи получават абсолютно същия прием и втория път, но този път авторът всъщност бива прогонен. Бьоме получава по-приятелски прием в Дрезден, но положителното внимание там само допълнително вбесява духовните власти у дома.
Всички спорове се отразяват на здравето му и Бьоме умира на 49-годишна възраст. Но идеите му ще продължат да живеят, помагайки за оформянето на обширна линия от окултисти, философи и откачалки за векове напред.
Идеята за Бога
Трактатите на Бьоме са предимно гностични и кабалистични по характер. Неговите концепции често отразяват източни духовни концепции, които не са били широко известни в Германия по това време. Бьоме започва с радикално преосмисляне на традиционния юдео-християнски Бог. Той отхвърля традиционната картина на човек с брада и дълги дрехи в полза на абстрактно, безформено божество.
Преди създаването на човека, пише Бьоме, Бог е недиференцирано единично единство, дефинирано от отсъствието на всичко останало – Бездната или „Ungrund“. Сътворението е резултат от отделянето на тази бездна (Ungrund) от своето състояние на първоначално единство – твърдение, напълно познато на даоистите, но чуждо и обидно за събратята на Бьоме – лутераните.
Дори по-противоречиво, Бьоме твърди, че Бог не може да бъде всезнаещ и всемогъщ, тъй като е вечен и уникален.
„Бог не знае начало, не познава нищо подобно на Себе Си, както и не познава и край“, пише Бьоме, като твърди, че Той е създал човека по Свой собствен образ, за да може да учи за Себе Си.
За да инициира този процес на обучение, Бог преобразува Себе Си в положителни и отрицателни аспекти (ин и ян за даоистите), въпреки че материалната субстанция на вселената на Бьоме сама по себе си не е синоним на Бог.
Възникването на Добро и Зло
Преди първоначалното разделение Бог е само потенциален ум с неоформен копнеж да опознае себе си. След разделянето Бог се повтаря в двоично базирана матрица, като непрекъснато се усложнява, докато събира все повече и повече информация за Себе Си. С други думи, Богът на Бьоме еволюира с течение на времето, точно в контраст с традиционния юдео-християнски възглед за перфектна, пълна и непроменлива фигура, която съществува извън нормалния поток на времето.
Положителните и отрицателните аспекти на сътворението неизбежно се противопоставят един на друг и Бьоме вярва, че този конфликт е в основата на логиката на Вселената и на всички нейни процеси. Тъй като това напрежение е присъщо на дизайна на цялата реалност, злото и страданието са необходима част от реалността – и двете произхождат от Бог.
Напрежението между положителните и отрицателните аспекти на Бог се свежда до криза на идентичността – космическа самоомраза. Положителната сила е частта от Бог, която е избрала да се разграничи в търсене на себепознание; отрицателната сила е частта от Бог, която се стреми да се върне към първоначалното си единно състояние (заличавайки реалността в процеса). Бьоме характеризира тази негативна сила като „божествен гняв“, вечното разочарование от търсенето на цел, която никога не може да бъде постигната.
Светата Троица
В космологията на Бьоме гневният елемент на Бог е Отец, благотворният елемент е Исус Христос, Синът. Сизигията (тясното единство) между противоположностите създава процес на промяна – Светия Дух, като непрекъснато взаимодействие на Отец и Син във времето.
Бьоме представя вселената като продукт на дуелиращите се сили на Бащата и Сина, единият склонен към хаос и връщане към старото неосъзнато единство (ентропия), другият склонен към подреждане и хармонизиране в процеса на диференциация (организация), формула, която сега се разбира като предвещаваща ключови концепции в теорията на хаоса и генетичната последователност. Човешкото тяло и душа, според Бьоме, са микрокосмос на божествения модел, подобен на холографския модел на физиката на вселената, официално предложен за първи път през 20 век.
Бьоме разширява тези мисли, за да разработи теоретични рамки, обхващащи почти всеки аспект от християнския мистичен опит, обхващащ всичко от Свещената геометрия до книгата Битие до природата на Сатана, ангелите и Антихриста.
С основната предпоставка за Сътворението здраво в ръка, Бьоме насочва вниманието си към детайлите, интегрирайки концепции от кабала и алхимията и полагайки основата за научна и философска мисъл, която упражнява широкообхватно влияние върху елитните умове на Просвещението. Работата на Бьоме отразява толкова много различни духовни концепции, че той се смята за бащата на теософията – предшественик на движението Нова епоха, което постановява, че всички религии основно говорят за едно и също нещо с различни думи.
След смъртта му писанията на Бьоме тихо се разпространяват сред елитните мозъци на Европа. Неговите идеи са критикувани от всички – от Фридрих Ницше до Георг Вилхелм Фридрих Хегел (който преработи Бьоме в рационалистична рамка) до автора на научна фантастика от 20-ти век Филип К. Дик, който има подобно преживяване, получавайки горе-долу същото откровение от лъч розово светлина.
В по-мрачния край на спектъра, Бьоме вероятно е оказал най-голямо влияние върху основателите на съвременния окултизъм, включително Алистър Кроули, Мадам Блаватска и Адам Вайсхаупт, основател на Илюминатите, които са извлекли много от образите на запазената марка на Бьоме , включително известното „око на илюминатите“ и Уроборос.
Започнват да се появяват и по-големи групи привърженици. Тези ранни групи се формират първо сред розенкройцерите (тайно общество, действащо по време на живота на Бьоме, което е предшественик на съвременното масонство) и няколко по-малки групи, които, вдъхновени от разказа на Бьоме за просветление в слънчев лъч, започват да наричат себе си Илюминати. По-късно баварските илюминати на Вайсхаупт ще възприемат някои от принципите на Бьоме в стремежа си да управляват света – цел, която самият Бьоме би намерил за смешна.
В книгата за средновековния мистицизъм на Рудолф Щайнер (GA7) има подробно обяснение за приноса на Якоб Бьоме, немски обущар и водещ мислител от 16 век.
Описва се как от думите му звучи възторгът на природата, когато тя съзерцава собствената си същност чрез човека, в частност чрез самия Якоб Бьоме. Той се чувства като орган на Всемирния дух, който говори чрез него. Границите на неговата личност му се струват като граници на духа, който проговаря чрез него.
Описват се преживяванията на Бьоме като момче и като чирак в обущарската работилница, които са му открили дълбоки тайни на природата. Споменава се и как живее като духовен отшелник, издържайки се от занаята си, и записва впечатленията си.
Казва се, че Бьоме е измъчван от въпроса как в хармоничния свят съществува дисхармония. Той иска да намери обяснение на злото, което да произлиза от доброто, тъй като според него доброто и злото имат общ източник.
Обяснява се как Бьоме вижда произхода на злото. То идва от начина, по който доброто живее, разпространявайки се в многообразието на света. Всяко същество има и добро, и зло в себе си.
Говори се, че за Бьоме светът възниква от безосновието и се изгражда в седем степени. Описват се накратко тези седем степени, представени със символи като сол, живак, сяра и т.н. За тях – по-долу.
Казва се, че Бьоме търси начин да обясни света, като факти за него са библейското знание и естественонаучните познания от неговото време. Неговата представна система обаче би могла да се приложи и към съвременни знания.
Отбелязва се, че който проникне в духа на съчиненията на Бьоме, ще стигне до убеждението, че този дух би могъл да живее и днес, прилагайки своя начин на мислене към съвременните научни идеи.
Така в обобщение, текстът представя светогледа и идеите на Якоб Бьоме, като ги свързва с неговия житейски път и исторически контекст. Прави се и оценка, че въпреки ограниченията на своето време, Бьоме има универсален и модерен подход към света.
Ето и обяснение на всяка от седемте степени на Бьоме:
- Сол – символ на първичната твърдост и неподвижност на субстанцията. Днес можем да видим това в елементарните частици и физическите закони, които определят структурата на материята. Те са символ за твърдост, неподвижност, стабилност и неунищожимост, но в самата им същност са вълни без конкретно място, на което да пребивават елементарните частици и в непрекъснато движение. Всъщност ако човек се вгледа наистина непредубедено в материята, ще види, че в своята основа тя изчезва, спира да съществува, а вместо нея се появява Духът. Това е видял и Якоб Бьоме още през 16-17 век. Тук можем да видим първичното състояние на Бога, когато Той е пребивавал в единството или в единицата.
- Живак – символ на движението и промяната, които нахлуват в материята. В съвременния свят това се проявява например в динамиката на химическите реакции. Това движение се предава и на по-крупния план на материята, която започва да се преобразува от едно вещество в друго, благодарение на етерните сили и взаимодействия. Тук е и второто състояние на Бога, когато Той предприема споменатото по-горе разделяне и начало на саморазвитието и самоопознаването си.
- Сяра – символ на борбата между покоя и движението, между живота и смъртта. Днес можем да видим това в сложните процеси на самоорганизация на живата материя. Тук са астралните процеси на симпатията и антипатията, битката между доброто и злото и прочие динамика.
- Огън – символ на енергията и светлината, които проникват субстанциите. Борещият се в себе си живот вече не живее във вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност.
- Вода – символ на хармоничното единство на противоположностите. Може би днес това намира израз в сложните динамични равновесия, поддържани в живите организми и екосистеми. На този етап има вътрешна суровост и мълчание, както на първия етап; само че това не е абсолютно спокойствие, тишина на вътрешни противоположности, а вътрешно движение на противоположности. В себе си почива това, което е запалено от мълнията на четвъртия етап.
- Звук – символ на сетивното възприятие. В съвременността това е развито до най-висока степен в човешката сетивност. На шестия етап първичното същество осъзнава себе си като организъм с вътрешен живот и възприема себе си чрез сетивните органи. Живите същества, надарени със сетива, представляват тази естествена форма. Якоб Бьоме я нарича звук или реверберация (ехтене) и по този начин използва сетивното усещане на звука като символ за чувствено възприятие.
- Мъдрост – символ на духа, който осъзнава себе си в света. Днес това може да се види и в човешкия разум и стремеж към познание. Седмата естествена форма е духът (мъдростта), който се издига върху фундамента на своите сетивни възприятия. Той открива себе си като Бездна (Ungrund), като изначалната основа, в света, израснал и образуван от хармоничното и дисхармоничното.
Кой е Якоб Бьоме
Eто подробна справка за Якоб Бьоме на български, използвайки информацията от немската Уикипедия:
Якоб Бьоме е немски мистик, философ и християнски теософ, роден през 1575 г. в Алт Зайденберг, близо до Гьорлиц, Силезия. Георг Вилхелм Фридрих Хегел го нарича „първия немски философ“, защото е първият, писал философски трудове на немски език.
Бьоме е роден в селско семейство и става обущар. През 1594 г. се установява в Гьорлиц, където работи като майстор обущар и се жени за Катарина Кунчман. Двойката има четирима синове.
През 1612 г. Бьоме написва ръкописа „Aurora“ (Зората на изгрева), в който излага основните си философски идеи. Без негово съгласие ръкописът е копиран и разпространен в Гьорлиц, което предизвиква конфликт с местната църква. Бьоме е арестуван и му е забранено да пише в продължение на седем години.
След този период той отново започва да пише и публикува редица трудове, като „Описание на трите принципа на божествената същност“ (1619), „За троякия живот на човека“ (1620) и други. Философията му е повлияна от идеите на Парацелз, Валентин Вайгел и Каспар Швенкфелд.
В трудовете си Бьоме разглежда въпроси като космогония, произхода на доброто и злото, диалектиката в природата, значението на София (мъдростта) за познанието, и свободата на човешката воля. Използва мистичен и поетичен стил на писане с алхимични и библейски мотиви.
Бьоме умира през 1624 г. в Гьорлиц на 49-годишна възраст. Неговите идеи оказват влияние върху немския пиетизъм и романтизъм, както и върху Шелинг и Хегел. В Евангелската църква в Германия на 17 ноември се чества денят на Якоб Бьоме.
Вижте и ТОВА: Кой е Джордано Бруно и какво представлява неговата монадология!