Демоните на писането

Защо един текст въздейства повече от друг? Защо безсъмнено талантливи автори пишат само една успешна книга? И всичко, което по-нататък излезе изпод „перото“ им, е доста по-слабо от първото?

Тези дни ми попадна интересна информация, която може би обяснява защо се получава така. И тя е загърната в голямо мистично покривало. Впрочем който не си пада по мистичните истории, може да замени спокойно по-нетрадиционния за съвремието ни термин „демони“ с по-приемливи за него. А може и да не го прави. Но да започнем с отговорите:

1. Когато пише, човек може да се преобрази дотолкова, че скоро и сам да не се познае.
2. Понякога, пишейки, ние сме застрашени да изпаднем под влияния, подобни на тези, които хората от предматериалистическата епоха са наричали демонични (по-долу ще обясним какво означава това на материалистически език).

Кога едно писане идва отвън?

Важно е дали това, което пишем, е преживяно, дълбоко осмислено, дали е работено върху него, дали е минало през светлината на собствените ни чувства и воля, а не само през мисленето ни.

Ако, да речем, ми поръчат да напиша вдъхновена и възхваляваща художествена поема за бъдещото председателство на България в ЕС, това писане от мен ли ще идва? По-скоро не. Темата е зададена от източник извън моите интереси, а информацията и образите ще са подбрани набързо от Гугъл по неговите закони, алгоритми и филтри. Или пък от библиотеката. Това няма да бъде в пълния смисъл на думата мое произведение.

То би било изкуствен, фалшив, поръчков, компилиран от други източници, повлиян от откритията и наблюденията на други хора текст. Макар и формално аз да бъда авторът, и друг човек може да се подпише под едно такова „съчинение“. Внушенията, които такава поема би предлагала, също ще са в известен смисъл съмнителни и непроверени. Може дори да се каже, че няма аз да бъда истинският автор на „творбата“, а по-скоро този, който ми я е поръчал и тези, които са ми предоставили информацията.

Писане „от сърцето“

Друго е, ако темата лично ме е развълнувала, интересува ме и имам солиден импулс и мотивация да я проуча и напиша. Ако съм преживял събитията или поне ако съм разсъждавал достатъчно време върху тях. Ако съм работил върху тези мисли, ако съм ги нарисувал или схематизирал. Ако съм ги тествал в практиката и т.нар. реален живот.

В такъв случай резултатът би бил силно индивидуализиран и продиктуван от събитията в собствената ми биография, от дневния ред на моя житейски кръговрат и от собствения ми творчески ритъм. Тогава този текст ще бъде съкровен, защото нещата, за които пиша, ме интересуват. Така и откровенията, които получа, докато го пиша, идеите, които ще ми дойдат, ще са много лични и затрогващи. Всичко ще бъде далеч по-удовлетворително и за читателите, и за мен самия.

Такъв пример е книгата „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Тя е любима на поколения читатели и е призната за върховно постижение в творчеството на писателя. Превръща го в класик и в един от най-ярките автори на литературата ни. Защото е много лична и преживяна.

Фридрих Ницше и демоничната обсебеност

Това по-горе беше единият пример, в който уж ние пишем текстовете, а изведнъж може да се окаже, че те не са съвсем наши. Но той е даден твърде повърхностно с цел да бъде разбираем. По-дълбоко стоят нещата с автори от рода на Фридрих Ницше.¹⁾В много от книгите и лекциите си Рудолф Щайнер говори за Ницше като за обсебен. „В нашето време едно явление има много по-голяма роля, отколкото сме склонни да си мислим“ – казва той. „Става дума не точно за въплъщение на ариманически духове, защото те не умеят да се въплъщават, но напълно в техните възможности е да се вселят, да осъществят проникване в човешките души и дори тела. В такива случаи бляскавият и значително превъзхождащ човешката интелигентност ариманичен дух надделява над човека. Ариманическата интелигентност е много, много по-мощна от тази на човека. В такива случаи колкото и учен да е даденият човек, колкото и много умен да е той, ако неговото тяло е обзето от споменатата ученост, се случва нещо забележително. Определен ариманически дух може да се засели, да се всели в него временно. Когато това се случи, през неговите собствени човешки очи гледа Ариман. С неговите крака ходи Ариман. Ариман движи неговите пръсти, когато пише“. Из Езотерични разглеждания на кармическите взаимовръзки трети том, GA 237, Рудолф Щайнер. При тях „поръчката“ не идва от нервен и припрян редактор, а от другаде.

Източникът на „заданието“ може да бъде някое модерно течение или налудничава идея, подхващащи мощно автора във вихъра си и превръщащи го в оръдие за изпълнението на различни проекти. За краткост наричаме това влияние „демонична обсебеност“. И словосъчетанието не е избрано произволно.

Дори и да е много учен и умен даден човек, той не е застрахован срещу тотално обсебване, било от демони, било от нещо необяснимо с понятията на съвременния свят. Така се получава, когато учеността му и чувството му за интелектуално превъзходство над останалите тотално завладеят цялата му същност.

Ако авторът е заслепен от собствения си талант и величие, той може да си помисли, че трябва да бъде разглеждан като едно съвременно материалистическо божество, тогава той става извънредно лесна плячка за всякакви обсебвания. Тогава демонът гледа през очите му; демонът ходи с неговите крака; демонът движи пръстите на ръцете му, докато пише, а той само слага името си под готовата, написана от демона творба.

С какво да заменим думата „демони“?

Днес в нашето материалистическо общество, отчаяно до самоубийство, да се говори за „демони“ и „демонична обсебеност“ звучи несериозно. Макар че филмите на ужасите, разказващи се за обсебвания и зли духове, в наше време бележат незапомнен разцвет, а ученията за кармата, даващи нов живот на източните вярвания, все повече навлизат в обществото ни, е нужно да се разясни.

Може да замените думата „демон“ с друга, която повече ви харесва и съвпада със собствения ви светоглед, примерно:

• джихадизъм,
• екзистенциализъм,
• постмодернизъм,
• постмодерен национализъм или нацизъм,
• антикапитализъм и анархизъм,
• екологизъм и зелен тероризъм,
• либералистки фундаментализъм, „толерастия“ и така нататък.

Не всички изброени могат да се нарекат демони, даже някои от тях са съвсем необходими и добри, но принципите на действие по посока на обсебването им са сходни с тези на демоните. Например всяко едно от тях има качествата на „квази религия“. То може и да не е отявлено религиозно, но притежава култовете, ритуалите и вярванията, с които се отличават традиционните и не дотам традиционните религии.

С коя дума, вместо „демонично обсебване“, бихме могли да обясним промяната на много успешни писатели в посока на луциферическа самовлюбеност, напомняща ни на някои моменти от романа „Портрет на Дориан Грей“? Или с коя съвременна дума да обозначим ариманическата стръв към самоунищожение, която бута много успешни писатели в дълбоката яма на наркотиците, разврата и алкохолизма?

Случайна ли е появата на самоубийствен феномен като Чарлс Буковски и още повече на това, че той има толкова много последователи у нас? Какво да кажем за авторите и героите на „Погнусата“, „Преображението“, „Франкенщайн“, „Д-р Джекил и мистър Хайд“? Примерите могат да са хиляди. Ако вие се сещате за по-точни материалистически думи за тези процеси, чувствайте се свободни да използвате тях, вместо „демонична обсебеност“.

Луциферическите демони

При „луциферическите демони“, както казахме, имаме самовлюбеност. Но също можем да добавим чувство за безотговорност, за превъзходство спрямо останалите. Характерни за тях са революционната войнственост и увереността, че могат да променят света. Тук влизат абсолютизирането на правата, влизат и комополитизмът, и интернационализмът, голяма част от споменатите религиозни и квази религиозни движения, редом с анархизма, и подобни.

Много често, когато стане дума за Христос, изповядващите споменатите идеи заемат позицията, че той е бил просто човек, макар и доста умен, и все пак обикновен човек (може и шарлатанин). Луциферическите прояви са светли, както се разбира и от името им (lux на латински означава „светлина“). В изразната си палитра наблягат на чувствените страсти.

Ариманическите демони

Съвсем противоположни са тъмните „ариманически демони“. Те се грижат за механизирането на човека, дигитализацията, електрификацията на абсолютно всичко и пр. Те искат да убедят хората, че вместо сърце имат помпа, вместо душа – конструкт, вместо храносмилателна система – готварска печка. За тях човекът е нещо като машина, движена от електрически импулси (дори и мислите се произвеждат от слаби токове в мозъка и ако някой му дръпне щепсела, човек ще спре да мисли и ще умре).

Тези сили движат мисленето в посока на догмите. Техен специалитет са национализмът и нацизмът, борбата за власт – политическа и финансова, проповядването на държавния монополизъм. Те абсолютизират задълженията на хората (а не правата им, както беше по-горе). Защитават консервативните ценности и се настройват миролюбиво, когато бъдат наближени от революционна вълна. Отричат изцяло Бога и Христос, защото, както казахме, светът и човекът възникват благодарение на случайността, химията и електричеството. Вместо към чувствени страсти, те се насочват към подклаждането на мисловни заблуждения.

Примерът с Виктор Пасков

Виктор Пасков е наистина гениален писател. А за гениите не важат много от нещата, отнасящи се до останалите, които за по-лесно наричаме „обикновени“ хора. Но явлението, което разглеждаме, донякъде обяснява защо с първата си книга “Балада за Георг Хених” Пасков получава голяма известност и става класик, а с другите си творби (например „Германия, мръсна приказка“) няма чак такъв успех. Публиката не я приема така възторжено, както първата, не че и тя няма качествата да бъде със статута на непреходна класика.

Читателите притежават сетива да разберат кога един писател дълбоко се вълнува от материята, за която пише. Също така разбират и кога той се смята за недостижим професионалист, който може да напише абсолютно всичко, стига да му се плати или да му се даде достъп до други облаги. В случая с Виктор Пасков нещата не стоят точно така, но илюстрират донякъде примера за обления в светлина демон.

Разликата дори само между заглавията “Балада за Георг Хених” и “Германия, мръсна приказка” на Виктор Пасков издава различната мотивация, а вероятно и различната сила, която е стояла зад авторството на единия и на другия текст. Във втория случай авторът вече е бил класик, повярвал си е, че каквото и да сътвори, то няма да е по-долу от “Георг Хених”, станал е професионалист и вече може да пише каквото си поиска.

Удроу Уилсън и Херман Грим

Интересно е да се направи разлика и между текстовете на Удроу Уилсън, американски академичен учен и 28-и президент на Щатите, и Херман Грим германски литературовед, син на единия от Братята Грим. Според Рудолф Щайнер в съчиненията на двамата е имало много общи мисли и дори еднакви изречения. Той подчертава, че в никакъв случай единият не е плагиатствал от другия и целта на неговото сравнение не е да се обвини някой в плагиатство. Обаче съпоставката на текстовете на двамата е сочела на това, че единият повече изглежда като обсебен.²⁾„Когато двама души казват едно нещо, то не е едно и също, пише Щайнер. Ако човек потърси, открива следното: Когато проследи стила на Херман Грим, вижда в написаното от него, че всяко изречение е извоювано лично индивидуално. Всичко се разкрива в светлината на културата на 19-то столетие, но произлиза непосредствено от съзнателната душа. Удроу Уилсън описва блестящо, но в подсъзнанието си е обсебен от нещо. Налице е демонична обсебеност. В неговото подсъзнание се намира нещо, което му подсказва онова, което пише. Демонът, който естествено по особен начин се проявява в един американец от 20-то столетие, говори от неговата душа. Оттам идва величественото, мощното.“ Из лекцията „Как да намеря Христос“ в GA 182 на Рудолф Щайнер.

Какво се разбира от един текст?

Според германката Сузане Георгиев, която скоро води в България семинар по говорно формиране, от всеки текст може да се разбере кой дух седи зад неговото написване, какви са били мотивите на автора му да го напише.³⁾Сузане Георгиев. Семинар „Говорно формиране“. 5-11 септември 2017 г., Варна. Дали той е преживял всичко и иска да сподели знанията си за благото на цялото човечество? Дали го прави от някакви кариеристични подбуди или иска да прокара определени внушения, за да постигне дадени користни цели?

Много помага за разбирането, ако написаният текст се прочете на глас, за да чуем как звучи. Така човек има още една преценка за авторството му и дълбокото му невидимо съдържание: Звучи ли ми истинско? Алчност ли е седяла в основата на дадения текст, жажда за власт ли е и тъй нататък.

Мартин Лутер и преводът на Библията

Когато е превеждал Библията, Мартин Лутер е прочитал на глас всяко изречение и се е опитвал да разбере по медитативен път дали преводът му звучи „правилно“ и богоугодно, дали случайно подборът на една или друга дума няма да се окаже продиктуван от корист, или пък себелюбие, казва Сузане Георгиев. Ако изречението му е прозвучавало съмнително, Лутер го е отбелязвал да се преразгледа и да се потърси нов, по-добър начин за превод. (Историята е много интересна и си заслужава човек да се порови повече в нея.)

Търсене на баланс между силите

Много често след първия си успех писателите вече решават, че са влезли във вечните пантеони на литературата, че това се дължи на божествения им талант и от тук нататък каквото и да напишат, успехът им е в кърпа вързан. Някои междувременно са успели да се доберат до държавни или други постове, които дълго време ще поддържат увереността им, че са непогрешими и безсмъртни. Разликата обаче между първия им текст и следващите се набива на очи и трудно може да бъде пренебрегната от човек, който е тръгнал да ги сравнява.

Луциферическата обсебеност обикновено се смесва с ариманическа и двете трудно могат да се отличат. Те са противоположности като Ин и Ян и се опитват да надделеят една върху друга, но са вкопчени и преливащи се. От едната крайност се мятаме директно в другата. Единствено постигането на баланс между тях може да доведе до някакъв добър резултат. Това може да стане чрез осъзнаването на тези сили, чрез признаването на тяхното съществуване и чрез опита ни да ги впрегнем да служат на доброто.⁴⁾Естествено, тук не става въпрос за традиционно поръчковите жанрове като дописка, адверториал, репортаж и подобни журналистически четива, но на тях никой така или иначе не им вменява особена творческа стойност. Те по правило се пишат без вдъхновение и авторите си слагат името под тях с известно нежелание, защото усещат, че тези текстове не са непременно съвсем техни. Също така ако просто седнем пред „белия лист“ и гризем молива си с поглед забит в тавана, вглъбени в напрегнатото търсене на тема, образи, послания и композиция, тогава няма да се получи нищо добро. Идеите, които ще ни дойдат в такива моменти, няма да са от споменатите лични и преживени неща. Твърде вероятно е те да бъдат резултат от бляскавите и безотговорни сили или пък от другите – бездушни и механистични.

Нека да обобщим

Съкровеността на един текст и дали той е наистина преживян, или е плод на голям „професионализъм“, се усеща дори и от хората, които не са надарени с интелекта и опита на утвърдените критици. Това донякъде и дава отговорите на въпросите, които поставихме в началото: За да имаме добър текст, ние трябва да сме преживели всяко негово изречение. Да сме работили върху него не само с хладния си интелект, но и със сърцето, с чувствата. Този текст също така трябва да е минал и през волята ни, тоест донякъде през нашите действия. Тогава може да се каже, че наистина знаем какво пишем.

За да имаме отговор, когато пишем, трябва и да се попитаме: Намерен ли е балансът между блестящата ни самовлюбеност и желанието ни да убедим читателите, че те са просто зъбни колелца в гигантската машина на човечеството, от които почти нищо не зависи и от които след смъртта остава само пепел? Користни ли са подбудите ни за написването на текста? Почтени ли са внушенията, които искаме да отправим? Много са въпросите и пишещият лесно може да се загуби в отговорите. А дали е успял да се спаси от всички капани, това се разбира със сърцето. То е сигурен възприемателен орган дори и при най-необиграните читатели.

Написа: Георги Календеров