Августин и Тома Аквински: Азът, душата и управлението на реалността

В канала в Ютуб публикувах видео от презентацията си на тема „Свети Августин Блажени, Свети Анселм, Тома Аквински, Декарт и Гьоте или Азът, душата и управлението на реалността във философията на Средновековието“.

Тя разглежда първите 4 абзаца от главата „Светогледите в Средновековието“ на книгата „Загадките на философията“ от Рудолф Щайнер (GA-18). Видеото можете да гледате в края на тази публикация. Преди това, ако искате, се запознайте с части от текста.

1 абзац. Структура на главата за Средновековието

1 абзац. Структура на главата за СредновековиетоТази глава има 10 параграфа, сверени с пидиефа на немски език. Те могат да се разположат в две симетрични части по метода на Джордж О Нийл за разглеждане на подобни духовни текстове. Такова едно взиране в абзаците помага да ги разберем в дълбочина и да открием неща, които на пръв поглед изобщо не са казани, но се съдържат в уж празното пространство между редовете.

В първата част от първи до пети абзац става въпрос за отношението на Аза към собствената му душа, а във втората – от шести до десети, това Азово съзнание вече навлиза във външния свят, като се опитва да формира действителност. Или ще видим два Аза – един така да се каже вътрешен Аз и един външен, предчувствието за когото се появява още в тези времена.

Тази графика сега малко наподобява синусоида със своите минимуми и максимуми. Но в нея можем да видим и спирала, защото финалният абзац стига на същото място, откъдето започва първият. В началото един нов елемент на човека се поражда от мисленето при древните гърци и се проявява най-ясно при Августин, това е Азът, за да може в края на главата той да открие себе си в природата, в душата на сетивния свят.

При изследването на тези текстове ми направи впечатление, че Азът се отнася към душата си като към природна среда. Азът е център и същност на душата, а душата е за него средата, в която той работи и се развива. От своя страна душата открива проекцията си във външния свят, който се оформя във всеки един момент като съответствие на нейните нагласи. Такова едно малко медитативно откритие можем да направим, ако проследим внимателно мисъл-формата, която се описва в главата за Средновековието.

Нещо подобно е обяснено от методософията на Армен Тиугу и Игор Фишман, която също ще прилагам при анализа на текста. Става дума за “Логика на сърцето” и “Логика на волята”. В тяхното учение се дават конкретните стъпки за управлението на реалността чрез формирането на съответните идеи. Методите се основават на задълбочените им 30-годишни изследвания върху “Философия на свободата” и “Как се постигат познания за висшите светове” и по-специално на моралната интуиция, моралната фантазия и моралната техника.

Августин и гносеологията

“В едно нещо не мога да се съмнявам, в сигурността на самото душевно изживяване. Това не ми се предава чрез никакво възприятие, което може да ме измами; в него се намирам аз самият; то е, защото аз присъствам, когато ми се приписва неговото битие.”

/Из абзац №1/

Августин и гносеологиятаВ първия абзац виждаме предвъзвестяване на цялата гносеология или епистемологията, както се разбира от Гьоте и Щайнер, науката за познанието. Тя ни казва, че всичко, което постъпва през сетивата може да е измама, Майя. Но друго си е да ти го каже свети Августин. Него не могат да го заподозрат в мрачен окултизъм.

Ние няма как да сме сигурни, че образът, който ни се дава през възприятията, е реален, защото от външния свят той постъпва в сетивата като трептения на въздуха или електромагнитни вълни, после се преобразува в електрически и пр. импулси, движи се по нервите и накрая се появява като образ или като представа. Нещо подобно е забелязано и от Августин, според когото единственото, което не може да се постави под съмнение за самия него разбира се, е неговото собствено душевно изживяване.

“Като едно предвъзвестяване се показва един нов елемент, който самият мислителен живот произвежда от себе си, при Августин (354-430 г.), за да тече след това незабелязано по-нататък в забулващото го религиозно мислене и да излезе наяве по-ясно едва в по-късното Средновековие. Новото при Августин е като един спомен от миналото за гръцкия мислителен живот. Той се оглежда около себе си и в себе си и си казва: Възможно е всичко, което иначе светът разкрива, да е само несигурност и измама:”

/Из абзац №1/

Един вид аз не мога да кажа че със сигурност това е маса или стол, но със сигурност знам, че имам душевно изживяване, което ми подсказва, че може би наблюдавам маса или стол. Сигурното е само това, че аз съм тук, че аз съм аз и че аз мисля и наблюдавам. Моето мислене ми дава ключ и за моя аз. Също така Азът остава с впечатлението, че наблюдава маса или стол, редом с наблюдението на своя душевен живот. Тоест азът отчита, че в неговия душевен живот възниква усещането, че наблюдава маса или стол.

Това е всъщност началото на самата епистемология и на метода “Логика на сърцето”: самонаблюдението, отстранението, наблюдението на мисленето и ти в един момент се виждаш, че наблюдаваш маса. Самонаблюдението на Аза ни довежда до така наречената на руски „беспредпосылочная гносеология“ или науката за познанието без предпоставки и предразсъдъци. Истинско е това, което се вижда в момента на самонаблюдението, миг преди да е започнало самото мислене или съждението. Това е чистото възприятие, описано подробно във „Философия на свободата“.

Може ли някой да ме излъже в основата на познанието?

“В едно нещо не мога да се съмнявам, в сигурността на самото душевно изживяване.”

/Из абзац №1/

Може ли някой да ме излъже в основата на познанието?Тук в българския превод се казва „това не ми се предава чрез никакво възприятие, което може да ме измами, в него се намирам Аз самият“. С други думи няма как някой да ме излъже, че аз съм в основата на наблюдението, защото ако аз не наблюдавах, нямаше да има наблюдение. Тоест това е самата основа, където Майа не може да проникне, защото познанието почива върху пробуждането на Аза, то е неговата основа, няма друго, което да се интересува, да гледа и да внимава.

Често пъти хората, които за първи път чуват за чистото възприятие, питат „Как сте сигурни, че не си въобразявате, че изводите, до които стигате, не са измама?“. Отговорът е, че всъщност единственото нещо, което „почива само на себе си“, което е нещо „само за себе си“ и т.н. в основата на познавателния процес, това е Азът.

Това е единственото нещо, което ние можем да наблюдаваме непосредствено и да сме сигурни, че съществува, и че е това, за което се представя, защото то сме самите ние и защото без него въобще няма да има познавателен процес. Следователно и няма как и кой да те излъже, защото ти самият, който наблюдаваш, си това, което обуславя цялото битие, което се наблюдава. Звучи малко сложно и абстрактно, но се разбира лесно, когато човек го преживее. Това може да стане ясно чрез съживяването на сърдечната чакра, което се получава в следствие на занимания като метода на Джордж О Нийл и логиката на сърцето.

Аз обуславям съществуването на обекта

Оно не сообщается мне посредством восприятия, которое может меня обмануть; я сам нахожусь внутри этого душевного переживания; оно есть, ибо я оказываюсь в том, чем обусловлено его бытие.

Das wird mir durch keine Wahrnehmung zuteil, die mich täuschen kann; in diesem bin ich selbst darinnen; es ist, denn ich bin dabei, indem ihm sein Sein zugeschrieben wird.

/Из абзац №1/

Но следващото изречение е преведено по напълно неразбираем начин: „То е защото аз присъствам когато ми се приписва неговото битие“. На руски е се казва „То е защото аз се оказвам в това, което обуславя неговото битие“. Разликата е в това, че аз, наблюдавайки предмета или възприятието, обуславям неговото битие, а не че ми се приписва от някого. Тоест предметът не би бил това, което е, ако аз не го наблюдавах.

Знаем от квантовата физика, че самият наблюдател чрез процеса на наблюдение може да променя обекта. Съответно ако транслейтнем от немски, се казва „Това не ми е дадено от някакво възприятие, което може да ме заблуди; в това отношение аз самият съм в него; то е, защото аз съм в него, в това, че неговото битие му се приписва“ (на него му се приписва, а не на мен).

Но бихме могли да го тълкуваме и така: Аз влизам в обекта на наблюдението чрез своето внимание. Не е вярно, че възприятието нахлува в мен против волята ми. Ако не се взирах в него, нямаше изобщо да го видя. Предметът не може сам да нахлуе в съзнанието ми, а трябва аз да се пресегна към него с поглед, да упражня волята си.

Благодарение на тази моя познавателна дейност, на интереса и вниманието ми, т.нар. предмет получава битието, което му приписвам. Той става забелязан, става познат и започва да съществува наистина. Преди това този обект е безформена маса, някаква мъглява част от пространството, която няма прикрепено към себе си понятие, нито принадлежи на някаква класификация. Аз му давам това битие и понятие, а също и връзката с другите неща, които ме занимават.

Доктрината за Аза при Августин и Декарт

“Ако се съмнявам, че съществувам, тогава този, който се съмнява, със сигурност съществува и причините му да се съмнява отпадат.”

Доктрината за Аза при Августин и ДекартИма една интересна статия на английски за това, каква е концепцията за Аза при Августин и Декарт. От нея научих, че между двамата философи има много общи неща, като например израза „Мисля, следователно съществувам“. Августин е казал първи нещо подобно по смисъл. Но при него познанието става чрез интроспекция, чрез вслушване във вътрешното ни сетиво за разпознаване на истината.

Това, което постъпва през сетивата, не е нещо, на което можем безрезервно да се осланяме. Августин критикува скептицизма, защото според него няма как да се съмняваме в собственото си съществуване. Докато при Декарт съмнението е необходимо средство за осъществяването на познанието, един вид чрез съмнение съществуваме. Но и за двамата самосъзнанието е основата на познанието, от там се тръгва.

Азът е нещо, в чието съществуване ние никога не се съмняваме, защото без него за нас би изчезнал и останалият свят. Азът е същество, което се основава само на себе си, което не поставяме под съмнение за разлика от идващото от сетивата. В сетивата постоянно се съмняваме и те постоянно ни лъжат. Дори и в наше време, когато стане въпрос за мозъка, по филмите обичат да казват „Мозъкът си прави шеги с теб“. Азът при Августин не е продукт на мозъка, поредната му шега, а е духовно същество, родствено с Бога. То впрочем има и триединна същност. Аз съществувам, знам, че съществувам и се радвам на това, казва Августин.

Но това знание постъпва от вътрешното сетиво за истината. “Ако се съмнявам, че съществувам, тогава този, който се съмнява, със сигурност съществува и причините му да се съмнява отпадат.” – в това изречение се виждат поне две от проявленията на троичния Аз. Единият просто съществува, а другият съществува, съмнявайки се в съществуването на първия. Това са много дълбоки неща, върху които си струва човек да помисли.

2 абзац. Органичната форма на Джордж О Нийл

От първи абзац:

“Като едно предвъзвестяване се показва един нов елемент, който самият мислителен живот произвежда от себе си, при Августин (354-430 г.), за да тече след това незабелязано по-нататък в забулващото го религиозно мислене и да излезе наяве по-ясно едва в по-късното Средновековие. Новото при Августин е като един спомен от миналото за гръцкия мислителен живот.”

От втори абзац:

В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото.

2 абзац. Органичната форма на Джордж О НийлВторият абзац е твърде дълъг и има показателна композиция. Човек може да се попита: „Е, добре, защо този абзац не беше разделен надве, и без това първата му половина се разказва за Августин, а втората – за Анселм и Тома?“ Чрез ключовата дума спомен (която в руския превод се среща като „ретро воспоминание“ и напомня с нещо за упражнението в ретроспекция) текстът се свързва с предишния абзац. И един вид го доразвива, защото се прави паралел в почти табличен вид между гръцкото мислене и новите мислители. Малко като „преди и сега“. Първата половина на втория абзац е развитие на първия, с което подсказва, че първият е програмен за цялата глава, нещо като кратък конспект на всичко, за което ще се говори и ще се повтаря като припев по-нататък.

Затова и в първото изречение се говори за „предвъзвестяване“. Августин дава тон за песен и после всички нови мислители ще се придържат към него, макар и несъзнателно. Така правят големите философи.

Такава е и органичната форма, открита от Джордж О Нийл, такава е впрочем и формата на еволюцията, спираловидна. Първата половина на новия период е „спомен“ за стария, а втората му половина е предчувствие за следващия. Сам по себе си никой период (и никой абзац) не може да съществува пълноценно, а съществуването му се обуславя от съседите. Дали и нашето съществуване не се обуславя в някакъв смисъл от съседите, от ближните и от хората, в чийто живот играем някаква роля?

Споменът и предвъзвестяването

Споменът и предвъзвестяванетоСамият Щайнер е направил сравнението на двете епохи почти таблично, за да можем да го разберем съвсем ясно. От тази таблица се вижда, че при древните гърци душата все още е била отворена към света, не е била така самотна. Докато от Августин нататък самата душа става нещо като света, като околна среда за пробуждащия се Аз. Азът възприема душата си като свят, а от самия свят се чувства отделен, обособен и затворен в себе си. Така става ясна и разликата между Аза и душата.

Тук е уместно да си припомним медитацията “Аз не съм тези чувства, аз не съм тези мисли, аз не съм тези желания, Аз съм Аз”. Когато човек започне да наблюдава мислите си и да се опитва да ги управлява (с умерен успех), той взима ясно да прави разликата между Аза и мислите, както и между мислите и дейността на мозъка. Тогава човекът може да разбере, че индивидуалността е нещо вечно, личността е нейно (и смъртно) временно проявление, а мислите са нещо съвсем трето, което идва и си отива и често пъти изобщо не се подчинява на неговата воля.

Религиозният път като бягство от отчуждението

Религиозният път като бягство от отчуждениетоЗначи религиозният път е един от начините, който се препоръчва за влизане в духовния свят. Във „Философия на свободата“ пише, че религията, науката и изкуството са трите пътя, по които човек се опитва да преодолее границата между себе си и света, която сам той си е поставил, отделяйки се като Аз. Това отделяне от света започва лека-полека да се обособява при древните гърци, а при средновековните философи се задълбочава до такава степен, че човекът започва дори да отделя Аза от собствената си душа.

Душата става възприятие, обект, а Азът е центърът на душата и субект, който я наблюдава и я анализира при нужда. Религията идва като компенсация за този нов вид отчуждение, който се откроява от Августин нататък и който ескалира все повече и до-ден днешен.

Щайнер, цитирайки Анселм и Тома, нарича този нов вид мислене „изоставено на самото себе си“, самотно мислене. То може да бъде спасено по религиозен начин. Днес разбира се има и други начини, но и този върши работа, ако си на подходящото ниво на развитие като това на средновековните християни.

Тома Аквински и Фауст

Тома Аквински и ФаустТук във връзка с този втори абзац искам да ви цитирам шест любими стиха от “Фауст” в два превода:

„Такава драма дайте ни, такава,
каквато всеки ден в живота става –
човек е сляп за днешния си ден,
но зърне ли го, ще е поразен!
Разбъркайте картини пъстроцветни,
в които тук-там истина да светне:“

Това е в превода на Любомир Илиев. От него е интересен изразът „Човек е сляп за днешния си ден“. Както сме се убедили от разглеждането дотук, някои неща стават ясни едва когато отидат в миналото. Ако човек съумее да зърне днешния си ден, поставен например на сцена, на високо място, ще бъде поразен от резултата. Ако си представим събитията и хората от деня като картини или като карти Таро, и ги разбъркаме, ще получим интересен ефект. Ще светне истината!

Има и един друг превод на „Фауст“ на Валери Петров, където същото нещо е казано по различен начин, но се появяват и допълнителни нюанси, които са не по-малко интересни:

„Пиеса дайте ни от този род,
загребвайте от живия живот!
Човек какво живее сам не знае,
но друг ако живота му играе,
той гледа го с огромен интерес –
такъв театър ни е нужен днес!“

Тук виждаме как изкуството върши същата работа, каквато и религията. В изкуството човек вижда собствения си живот на сцената. През пролетта излязоха два филма, в които това беше акцент. Едното беше серия от „Черното огледало“ (Black Mirror), а второто беше новият филм на Ари Астер Beau Is Afraid. В единия си гледаш живота по телевизията, а в другия – на театрална сцена в гората.

Но има и още един момент, който се загатва тук, в цялата тази междутекстовост, в този интертекстуален диалог. Това е, което евентуално ни интересува нас. Значи за да разбереш живота си, трябва да видиш как го играе някой друг, да се погледнеш отстрани. Тогава става ясно, цитат от втория абзац: „как твоето същество е поставено в хода на света“. А техниката, при която можеш да се видиш отстрани днес, е да станеш периферия, тоест да се изтеглиш във Висшия си аз и от там да наблюдаваш дневния си Аз заедно с тялото, които стоят в центъра. Това е методологията, която ни се дава с този абзац. Това са първите стъпки от “Логика на сърцето”.

Двоичният образ на света по Тома Аквински

Аквински изгражда своя образ на света. Този образ има две части,

  1. една, която се състои от истините, които се разкриват на собствения мислителен живот върху естественото протичане на нещата;
  2. тази част се влива в една друга, в която се намира това, което е стигнало до човешката душа чрез Библията и чрез религиозното откровение.

Следователно в душата трябва да проникне нещо, което е недостижимо на нейния собствен живот, когато тя иска да се чувства в своето същество.

/Из абзац №2/

Двоичният образ на света по Тома АквинскиИ тук показваме нагледно как първата част от двоичния образ на света по Тома Аквински се влива във втората. Забележете, че не божественото откровение се влива във всекидневния ход на събитията, а обратното. Макар и несъзнателно, в повечето време ние пребиваваме в духовния свят – докато спим, докато сме в извънредното състояние на самонаблюдение или медитация, както и в живота между смъртта и новото раждане. Така че потокът, който идва от дневното съзнание, е сравнително малък, но е важен като маята за хляба. Това втасване също най-често става несъзнателно, но то отключва познавателния процес, който реално обогатява истинското ни същество, намиращо се в духовния свят.

3 абзац. От Аристотел през Тома към „загадката на Аза“

3 абзац. От Аристотел през Тома към "загадката на Аза"Това е примерно разделение на трети абзац, сверено с оригинала на немски език. Вижда се, че десетото изречение го разделя на две равни части, то е основата на симетрията. В случая в тази таблица изглежда като дъно, но може да бъде и връх на една парабола или половин синусоида, около която се върти спирала в два пълни оборота. На картинката е показана с повече обороти, за да стане ясна идеята. А и ние можем да я разделяме на колкото си искаме малки части.

В таблицата е показано движението на малката спирала, а на картинката отдясно се вижда и около каква параболична ос се усуква тя. И тези завъртания могат да бъдат две, четири, осем или въобще страшно много – в зависимост от мащаба, с който се вглеждаме в текста. Тъй че първоначално можем да гледаме на абзаца или на главата, или на книгата като на цяло или като на част от цялото, можем да го разделим надве, на четири, на осем и т.н. и всеки път ще откриваме законите на Гьотеанизма: развитие и инверсия, цикличност и полярност. Но за по-дълбоките вглеждания трябва и състояние на по-дълбока медитация. Така са композирани писаните книги на Щайнер и в това ще се убеди всеки, който прилага метода на Джордж О Нийл.

Спиралата се завърта до началната си точка

Спиралата се завърта до началната си точкаВидяхме, че абзацът има две ярко откроени части А и Б, които на свой ред се разделят на по две подчасти А1, А2 и Б2 и А1. В първата половина Тома приема светогледа си от Аристотел (А1), но открива, че той важи само за нещата, които са постижими от човешкия разум, затова (отиваме в А2, където) Тома добавя към картинката и необходимото божествено откровение, което разширява границите на познанието.

Във втората част се разглеждат следващите мислители чак до 19 век. В първата половина (Б2, така съм обърнал номерацията, за да се види симетрията) средновековните философи търсят основата на човешкото мислене в човешката душа, но този стремеж често пъти е неясен и скрит. А в последната част (Б1) имаме една засилваща се “борба със загадката за Аза”, която все повече се засилва и така до 19 век.

Разбира се, ако искаме да вникнем още по-дълбоко, всяка от тези 4 подчасти може да се раздели на още по две и така те ще станат осем, симетрични спрямо третото, седмото, десетото и седемнадесетото изречение. Това впрочем е добра тема за медитация и за развиване на имагинативните способности.

В края на абзаца спиралата се е върнала на същото място, както е била, преди Тома Аквински да се захване с Аристотел, но вече това става на едно по-високо (или по-дълбоко) ниво, в епоха на индивидуализъм, който плавно прелива в егоизъм. Тогава, тоест в съвремието ни, възможността да виждаме духовните неща е напълно отшумяла, а ние сме потопени в материята и материализма до ушите.

Съвременните “маскировки”

Може да се каже, че „загадката на Аза“ се явява в най-различните маскировки.
Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: “Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка” изглежда като едно произволно и пресилено мнение.

/Из абзац №3/

Съвременните “маскировки”Значи в съвремието ни, в което живеем днес, нещата са се върнали отново в изходната точка, когато човекът е лишен напълно от надеждата да получи откровение, а Азът е табу. Душата също е табу. Който говори за тези неща, го смятат за откровено луд. По тази причина Щайнер използва в текста си думи като “маскировки”, “скрит начин”, “произволно и пресилено мнение”. Тази тема днес просто е табу, особено в университетите. През Средновековието темата за Аза е била табу заради християнската религия, а днес е табу заради религията на диалектическия материализъм, създаден от Маркс и Енгелс.

В тази връзка през седмицата споделих с един приятел доцент от НБУ приятната си изненада, че неговите колеги проф. Михаил Неделчев и доц. Морис Фадел четат доклади пред дъновистите. Хубаво е, че сред литераторите се намират и езотерици, не са всички шибани марксисти-дарвинисти, му казах. Моят приятел изтръпна. За него това беше невероятен компромат, който е най-добре да се запази в тайна. Ето какво наричаме “маскировка”.

А иначе самите лектори не се крият. Видеата са публично споделени в Ютуб. Обаче ако прекалено много се разчуе, ако го кажат по телевизия или стане вайръл във Фейсбук, тогава те може да загубят работата си. Защо? Защото смятат, че човекът има Аз и душа и че на всичкото отгоре тези две неща са различни.

Ключовото десето изречение

Es genügt ihnen nicht, dass das Denken die Welt begreift; sie setzen voraus, es müsse eine Möglichkeit geben, dem Denken selbst eine es stützende Unterlage zu geben.

Нашият превод на десетото изречение: За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го основа.

/Из абзац №3/

Ключовото десето изречениеДа видим с какво толкова десетото изречение се явява ключово и преломно. Все пак в него се осъществява инверсията, преобръщането на тенденцията или мисъл-формата. Философите търсят начин (с откровение или без) мисленето да се превърне в опора на всичко. След като Августин достига до извода, че сетивата винаги може да го измамят, в крайна сметка идваме до мисленето като дейност на Аза, върху която почива действителността. Самото мислене от своя страна се основава само на себе си и представлява опорна точка не само за разбирането на света, но и за неговото формиране във всеки един миг.

В книгата за Гьоте, GA-1 Щайнер обяснява как познавателният процес тръгва от едно усещане. Ние получаваме усещане за червен цвят и търсим място в пространството, на което да припишем свойствата, предизвикнащи усещането за червен цвят. Не че червеният предмет излъчва електромагнитни вълни, които дразнят окото ни и ние получаваме усещане за червено. Не! Нещата са тъкмо наобратно и това го е разбрал още Августин Блажени! Мисленето, което е опорна точка на познавателната ни способност, е това, което ще попречи на сетивата да ни излъжат за пореден път.

А днес всичко е наопаки. Смята се, че мисленето е субективно, а предметът е обективен. Истината е такава, че според Игор Фишман предметът всъщност изобщо не съществува във вида, в който са ни учили. Той е процес и предизвиква у нас такива усещания, каквито му припишем. Затова мисленето е фундамент и подкрепяща основа. Ако то се съчетае с откровение, още по-добре.

4 абзац. Мисъл-форма на абзац №4

В тази мисъл-форма на четвъртия абзац ясно се вижда, че съдържа три части от по 10 изречения.

4 абзац. Мисъл-форма на абзац №4Първите пет изречения са за Свети Анселм и реализма, а вторите пет – за Йоан Роселин и номинализма. И така всяка част може да се раздели на още по две части, които са симетрични по смисъл. Те също така са огледални и полярни на срещулежащите в целия абзац.

Например първите 5 изречения за Анселм са огледални на последните 5 изречения от абзаца. В първите 5 става дума за това, че общото понятие за „лъвовост“ или „лъвската природа“ има своята идейна действителност и отделните лъвове се явяват въплъщения на тази идея. А в последните 5 изречения се казва, че в Средновековието хората започват да имат чувството, че идеите се образуват в тяхната душа. И човек се пита какъв е моят принос в тези идеи. Само в мен ли се коренят те, или имат своя действителност? Така възниква спорът между Анселм и Роселин. Какво разбираме от тази полярност? Че идеята за лъвовете се проявява първо в нашето съзнание, осъществява се чрез мисленето ни и се проектира върху част от пространството, на която приписваме качествата на обекта лъв или предмета лъв.

Вторите пет изречения за Роселин са огледални на предпоследните 5 изречения от абзаца. От едната страна Роселин казва, че идеите нямат никаква действителност, а само предметите. А в предпоследните 5 изречения се говори за това, как съзнанието за Аза води до изсушаване на мисълта. Нейната жизненост се изпарява.Това е второто ниво на четене, етерното, и неслучайно тук се говори за жизненост или “живост”, Lebendigkeit. От полярността виждаме как засилването на Азовото съзнание води до материализъм и изсушаване. Това е риск, който поемаме в развитието си. Колкото си по-осъзнат, толкова по-големи стават изкушенията да застанеш на страната на марксистите-дарвинисти.

Средната част на абзаца ще разгледам малко по-късно, а сега да видим кои са Анселм и Роселин, защото те са много интересни.

Онтологическият аргумент на Анселм
Латински израз Български превод
…Et quidem credimus te esse aliquid quo nihil maius cogitari possit…. …вярваме, че си нещо, от което не може да бъде мислено нищо по-голямо.
Intelligid quod audit. …със сигурност разбира това, което чува…
…Quod intelligit in intellectu eius est. …а каквото разбира, то е в неговия интелект…
…In solo intellectu. …даже да е само в интелекта…
…Et in re. … …може да се мисли, че е и в действителност…

/превод: Г. Каприев/

Това е т.нар. онтологически аргумент за съществуването на Бога, с който е известен свети Анселм. Накратко според Уикипедия той гласи: “ако Бог е същество, от което по-голямо не може да бъде мислено, то със сигурност съществува в човешкото съзнание, но ако то съществува само в човешкото съзнание, значи има нещо по-голямо, което съществува и в действителност. А това би било противоречие”.

Този аргумент е пряко следствие от светогледа, според който нещата, които можем да възприемем чрез мисълта, са действителни.
Но при него фактор е и вярата. Анселм казва: „Вярвам, за да мога да разбера“. Бих добавил: Ако се отнасяш подозрително към нещата, постъпващи чрез познанието, ако подхождаш към тях с мнителност и предразсъдъци, със заучени отговори на недоверие, нямаш шанс да разбереш каквото и да било. Ключът към познанието и разбирането е отвореността, способността да се учудваш, емпатията, допускането, че има и по-важни неща от теб и от твоето мнение. Само тогава ти създаваш пространство, в което може да проговори Истината.

Йоан Роселин

Йоан РоселинЗа общите категории се използва понятието „универсалии“, като според Йоан Роселин тяхното битие се явява строго вербално.
Според него различията, които съществуват в езика и в ума, не притежават собствено битие, не съществуват „сами по себе си“ и се приписват на предметите отвън. Истинско различие има само между индивидуалните предмети. Само те реално съществуват.

Общите понятия са просто имена, те са реални единствено в качеството на прозвучаване на гласа (flatus vocis), като сътресения на въздуха.

Тази идея е новаторска за схоластиците в Средновековието, но е имала вече своя прецедент във философията на стоиците – Клеанф, Хризип, които дават материалистическо тълкование на Аристотел. Те са смятали душата и Бога за материални явления.

Роселин се явява и малко нещо еретик, защото е приложил номинализма и към Божието триединство. Той защитавал така наречения „тритеизъм“, тоест щом имаме три лица и три имена, значи имаме трима различни богове. Затова е бил принуден от църковен събор през 11 век да се отрече от учението си. С него той се е доближил до някои от платониците.

В Уикипедия Роселин е обявен за пряка противоположност на Скот Еригена (Ериугена). Според последния творението е плод на творящия свят на идеите. Умът е сътворен и творящ едновременно, затова кондензацията на предметите в ума винаги се провежда отгоре надолу. За Еригена не съществуват индивидуални предмети „като такива“, тяхната същност винаги е енергия, в тях се проявява творящата мощ, а чрез нея – висшето битие.

За Роселин всичко е точно наобратното: Действително съществуват само предметите. Той кореспондира и с Демокрит, който е смятал, че атомите се носят в пустотата.

Идеите на Роселин са били подхванати по-късно от францисканците и стават на практика официална философия на този монашески орден, който е бил невероятно влиятелен във Франция. Тази инициатива се продължава и от английския францисканец Уилиям Окам, а също и в някакъв смисъл от Джон Лок, според когото душата на човека е табула раса, бяла страница.

Учението на номиналистите в голямата си част се припокрива със светогледа на сенсуализма, според който „в разума не съществува нищо, което да не е постъпило през сетивата“. Този възглед има силно влияние и днес, когато наивно се вярва, че истината постъпва само през сетивата, а Анселм и Августин нещо са се объркали.

Полярност между лъва и крилатия кон

Полярност между лъва и крилатия конНабива се на очи и полярността между лъва и крилатия кон, които са споменати в първата и втората част. Между тях съществува битка през хилядолетията, както се вижда и от картината вдясно. Реализмът следователно признава действителността на тези “общи понятия”, които могат да бъдат достигнати само с помощта на мисленето и няма как да се засекат с обичайните сетива. Но те предизвикват процеси във физическия свят.

Например когато сме в състояние на афект, когато сме извън тъй наречената си зона на комфорт, ние рядко постъпваме рационално. А решенията и постъпките ни в такова състояние се отразяват много по-силно на по-нататъшната ни съдба, отколкото рутинните действия, извършени в състояние на спяща будност. Именно тогава сме почти изцяло под влиянието на архетипите, зодиакалните знаци и съответстващите им йерархии, под властта на битката между крилатия кон и лъва.

Тогава на помощ идва светогледът на реализма и Везните с техните “общи понятия”, а конкретните екземпляри, представителите на лъвовете и обикновените коне предават съдбата си в ръцете на тези невидими сили.

Средната част на абзац №4: Розата и Пегасът

Средната част на абзац №4: Розата и ПегасътВ първата половина на тази средна част от абзаца се дава значението на мисълта като роза, възприятието за която пристига отвън. Техниката е такава: Ние заставаме срещу една роза и наблюдаваме какви мисли навлизат в съзнанието си. Как се появява у нас усещането за червено и какви чувства ни носи то? Тогава ще забележим, че мислите идват отвън заедно с възприятието. Розата води със себе си съответните мисли.

Във втората половина на абзаца се описва образът на крилатия кон. Той никога няма да ни се появи при правилно използване на сетивата в сетивния свят. Този кон живее изцяло в света на идеите. Дори софистите и скептиците не отричат това. Но този Пегас е действителен в света на идеите, откъдето, както казахме, може да повлияе и нашия сетивен свят в състояние на афект, когато сме вън от рутината и спокойствието.

Подобно същество е и Черният лебед, който идва да ни обърка плановете. Но това е само трудният път за постигането на тези същества. По-лесно и безболезнено е да ги срещнем в медитация или при четене на „Загадките на философията“. Така ще се предпазим от много неприятности.

И тъй, средната част на абзаца ни показва баланса между розата и пегаса, между мислите, които нахлуват в нас, благодарение на взаимодействието с външния свят, и на тези, които можем да извлечем чрез медитация или в състояние на афект. Това са две действителности, които формират реалността. С подобни упражнения се занимават методософите на Игор Фишман и Армен Тиугу в така наречения „Трети клас“ на свободната висша школа. Те прилагат съвсем конкретни техники за управление на реалността и за предизвикване на събития. Неотдавна от Руското Антропософско Общество ги заклеймиха, направиха им сериозна скрита реклама и благодарение на това броят на почитателите им значително се увеличи, особено сред онези от хората, които не симпатизират на Путин.

Enjoyed this post? Share it!

 

Молим, коментирайте!

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.