Много хора изобщо не се усещат, че плюейки журналята, сами се прераждат в журналисти.
За добро или за лошо Фейсбук и новите комуникации почти напълно затриха този занаят, но пък дадоха възможност на всеки да се превърне неусетно в това, което ненавижда.
Наистина се случи така, че хората като цяло четат и пишат повече от всякога. Не е никак непреодолима границата между професионалните журналисти и потребителите, които „просто пишат и си казват мнението“. Това съвпадна с развитието на такова презрение към журналистическия занаят, каквото не е познато по своите размери изобщо в човешката история. Разбира се, тази ненавист не е от вчера. Още Сьорен Киркегор в средата на XIX век пише в тритомника си „Или-или“ доста неприятни неща за професията. Но през последното десетилетие тези процеси се развиха до степен, за която и Киркегор не е подозирал.
Не е лошо понякога да се питаме кого и защо мразим,
защото така по-лесно ще си изясним кои сме самите ние и какви мрачни мотиви излизат от собственото ни подсъзнание. Осъзнаването на мотивите да ненавиждаме може да се окаже от жизненоважно значение за всеки човек.
Частният случай с всеобщата омраза към журналистите е добра илюстрация на това. Ще се съгласите, че днес обществото е много повече „журналистическо“, критиците на социалните недъзи са се умножили като марокански скакалци през лятото. Писателите (или поне хората, които се провъзгласяват за такива) са същинска лавина – отвсякъде бликат мъдрост и неотразими сентенции. Така че на фона на всичко това да се мразят журналистите е нормално. Но би било прекрасно, ако се осъзнаваха и дълбоко скритите причини за въпросното чувство.
Журналистиката се е превърнала в мрачната сянка на цялото човешко общество. Принципно човек се дразни от образите, които сам не си позволява да бъде. Мрази и ненавижда хората, които му напомнят за неговата собствена сянка.
Но какво е сянка?
Сянката е невидимата ръка, която извива волана рязко наляво и вкарва колата на човек в насрещното платно. С една дума тя е това, което живее в нас и ни кара да бъдем такива, че после да съжаляваме. Частта от нашето несъзнавано, която се грижи да се провалим в живота.
Страшно е, когато започнем да бъркаме гласовете на сянката и техните низки внушения със собствената си висша индивидуалност. Като избягва да се поддава на долни страсти и подтици, човек си спестява много главоболия. Нещо подобно се случва и с конкретното чувство на презрение, което се е засилило през последните 10 г. Колкото повече се отдаваме на подсъзнателните си пориви, особено ако не осъзнаваме процеса, толкова повече се превръщаме във въплъщение на собствената си сянка.
В резултат на неконтролираната емоционална кал, която се излива върху тази иначе необходима професия – журналистическата, качествените професионалисти не стават повече, а по-малко. Просто вече не е престижно да си журналист. За сметка на това се увеличава присъствието на по-емоционални гласове, които по-добре се чуват, но много често не казват истината. В дейността по информирането на аудиторията все повече се разчита на фейк нюз и така наречената постистина.
Какво се получава в крайна сметка може да се види от многобройните референдуми и избори напоследък. Неосъзнатата сянка идва на власт (Тръмп), части от една държава минават към друга (Крим), или пък се предизвикват процеси като Брекзит, водещи до по-голямо или по-малко объркване в обществото. Ефектът от постистината в информирането може да се забележи лесно и навсякъде. Погледнати отдалеч, хората започват да изглеждат доста глупаво.
Насочвайки гнева си към външния аналог на собствената ни обществена сянка, не успяваме да видим истинското зло. А то се свежда до недостатъчния респект към фактите, липсата на стремеж към истината и заместването ѝ с емоции. Това зло за съжаление се намира у всеки от нас и само бихме спечелили, ако насочим вниманието си към него, вместо да му търсим външен образ. Емоциите са прекрасно нещо, но когато се оставим те да заглушат истината, се получава доста зле, достатъчно е да погледнем новините.
Георги Календеров
Източници:
- Олаф Кооб. „Азът и неговият двойник“, издателско ателие „Аб“;
- К. Г. Юнг: «Архетиповете и колективното несъзнавано»
- Сьорен Киркегор, „Стадии по жизнения път“, Том 4